Из опита ни по проект „УСТРЕМ-споделени възможности“
Автор: Зорница Вълкова
За хора, последователно занимаващи се с въвеждането на една нова гледна точка към възрастния с увреждане, това е един наболял за България въпрос.
Отворим ли една методика, чуем ли какво е учил социалният работник в университета, зачетем ли литература по въпроса, всички са единодушни - всеки трябва да има лично , персонифицирано пространство. Това е една от мантрите, които чуваме и която сякаш никога не успява да въздейства така, че наистина да се получи това лично пространство.
Разбира се, винаги ще е така ако на него се гледа като на нещо изолирано от общата среда, от това доколко тя е близка и своя за човека. Ще дам пример със себе си: когато ходя някъде временно, например на обучение, отсядам в хотел. В зависимост от това доколко ми харесва обучението, хората, които участват в него, преподавателите, съквартиранта ми, се държа по различен начин. Когато се чувстват добре и на място, разхвърлям багажа си из стаята, много вещи съм извадила от куфара, дори си нося за похапване в стаята. Когато не се чувствам добре, дори 2-седмичен престой не ми е достатъчен, за да извадя вещи от куфара и да ги оставя извън него. Всичко трупам в него, отварям го и веднага връщам взетото, затварям го добре. Нищо не ме предразполага да усвоя това пространство и оставам като чуждо тяло, без желание дори да направя усилие, за да го направя поне малко свое.
На първо място тук има едно важно условие - аз съм тук за малко, след известно време ще си взема куфара и ще се прибера у дома. В социалната услуга никой не може да си разреши просто да си вземе багажа и да замине, да се върне някъде. Защото обикновено няма къде. Но общото усещане за несигурност го има на много места. За щастие, точно това го нямаше в защитеното жилище в Дълбок дол, където се проведе проектът. Там хората са сигурни, че имат място, в което живеят, и то е техният дом. Друг е въпросът колко комфортно се чувстват в него.
Най-общо казано, личното пространство е два вида: физическо и психическо. Физическото пространство е мястото, където живееш, твоята стая, легло, кът, гардероб, шкафче, дрехи. Всеки го има в социалната услуга, всеки знае - това е моята стая, тук живея. Но дали дадено физическо пространство наистина ще се приеме за свое, ще бъде усвоено, е нещо различно.
В социалната услуга психическото пространство се осъществява не само по този начин, а включва например и възможността всеки да следва интересите си, да има своите любими занимания, място и време, където да ги практикува, свободата да изразява себе си. Няма по-лично пространство от това, което ти дава възможност да бъдеш това, което си. Такова е семейството - родителското или създаденото от теб. То е личното пространство - физическо и психическо, което не съществува в този си вид в социалната услуга. Но тъй като тя е от семеен тип, нещо от това пространство би могло да бъде постигнато в нея.
Има няколко ключови неща, с чиято помощ то може да бъде възприето като лично:
* Душевен комфорт - той се постига, когато човек се чувства подкрепен в ежедневието; когато винаги усеща, че може да разчита на хората около себе си;
* Надежност на битието - това е сигурността, че каквото и да се случи, човек е в своя дом и никога няма да бъде изоставен, захвърлен, пренебрегнат. Много е важно човекът да не бъде заплашван с преместване или изгонване - нещо, което съм виждала на не едно място в социални услуги в България. (В същото време съм ставала свидетел на противоположното - млада жена беше решила да се премести в друго защитено жилище. Персоналът направи всичко възможно това да не се осъществи, Жената започна да чувства дома си като затвор, по-лош от институцията, от която беше изведена.)
*Ритмичност в ежедневието и живота - денонощният, седмичният, месечният и годишният ритъм на живот дават сигурност, яснота и повторяемост. Те са особено важни за човека със специални нужди за неговата ориентация в света, за това какво може да очаква и как да построи дейността си. Тъй като има трудности сам да планира, да структурира и изпълнява дейностите, ритмичната организация е този надежден стълб, който го води през дните и дава последователност.
*Акцент върху връзките в социалната услуга - това е връзката между хората, количеството и качеството на комуникация помежду им, взаимоотношенията им. Дали се постига приятелство, дълготрайни отношения, основани на търпение и внимание, дали персоналът разбира важността на създаването на връзки между хората, е много ключов момент за мястото на човека със специални нужди. Не прекален акцент само върху формалните неща - дали хигиената е добра, дали обзавеждането е ново и модерно, дали имат нови дрехи - това на никого не е навредило, но често се слага на преден план и измества същностното - връзките между хората, грижата да ги има и да се развиват.
Колкото повече лични вещи с емоционално значение има човек около себе си, толкова по-успешно приема дадено пространство за свое. По време на проект „УСТРЕМ“ например подарихме албум на един от младежите от защитеното жилище, изкарахме на хартия негови снимки от дейностите по проекта и запълнихме албума. Този албум е разнасян и показван навсякъде от него, той често го разглежда, спомня си и разказва как е участвал в изграждането на градинката, как е носил пясък с количката, как сме ходили на изложба, как сме си приготвяли сами храната. По този начин той носи частица от себе си винаги. Албумът му помага да усети принадлежността си към мястото и хората, всичко, което са правили или правят заедно, това, което той е направил с ръцете си.
Друг младеж реши да закачи картината си над леглото, но имаше проблем - не трябваше да се нарушава целостта на стената. Намерихме тиксо и я залепихме, но тя постоянно падаше. В подобен случай отново стигаме до въпроса: кое е по-важно - гладката стена или усещането за принадлежност, правото да подредиш личното си пространство така, че да се чувстваш наистина добре в него?
Всъщност, на всички в защитеното жилище им се струваше странна идеята някакви картини да висят на стената. Досега явно не бяха виждали подобно нещо или не е било разрешено в институциите, в които са израснали. Разликата с младежите от дневния център беше огромна. Живеейки в семейна среда, тяхното положение бе съвсем различно. В тяхната сграда първото, което се виждаше при влизане, беше как активно са усвоили пространството и то е пълно с предмети, изработени от тях самите или тяхно притежание. Докато младежите от защитеното жилище - пълна тяхна противоположност - се опитваха да заемат със себе си колкото може по-малко пространство, всичко да бъде прибрано, да няма нищо на показ. Това се опитахме постепенно да променим. Започнахме със снимките, минахме през картините, гостуването по стаите. Помогнахме им да се почувстват домакини, а ние гости. Наложи се да ни настанят удобно, да се замислят за почерпка, да ни покажат скътаните си спомени - снимки, вещи, подаръци. Да си домакин, означава, че това е домът ти . Чуждият е другият, дошлият на гости. По същия начин помолихме да ни разведат из селото, да ни покажат кое къде е, кой е кметът, кой е магазинерът, откъде да си вземем кафе, как се стига до реката. По този начин разширихме тяхното „домакинство“ и то обхвана дори населеното място. Това отново се вписа в здравословния ритъм на редуване между дома и света, на затвореност и отвореност. И докато в началото единият младеж искаше да го взема да живее у дома и моят дом да стане негов, накрая ми каза: „Мога ли да дойда у вас, но не да живея, а да ти бъда на гости? И ти ще ми идваш на гости у нас.“