Автор: Зорница Вълкова
Изоставянето като тема се промъкна още в началото на Проект „УСТРЕМ-споделени възможности“. При първата ни среща децата и младежите в КСУ-Дълбок дол ни посрещнаха леко резервирано. Разпитаха ни кои сме, защо сме дошли, какво ще правим тук. След това явно решиха, че сме за първи и последен път сред тях. Не влязохме в кой знае колко задълбочен контакт, а и бяхме само за 2 дни в Дълбок дол.
Когато дойдохме за първата обучителна седмица обаче, видяхме лека изненада в очите им, че пак сме дошли. Започнахме интензивни занимания с тях. Хубаво и интересно ни беше заедно. Но колкото по-хубаво ни беше, толкова по-често ни питаха кога ще си ходим и дали пак ще дойдем. В последните няколко дни от тази седмица въпросът „Ще дойдете ли пак“ се превърна в рефрен. Ние отговаряхме утвърдително, но ни питаха пак и пак. „Обещавате ли?“ - това следваше първия въпрос. Ние разбира се обещавахме, че скоро пак ще се видим. И удържахме на обещанието - не след дълго пак дойдохме. Посрещнаха ни с буйна радост и с възклицанието: „Наистина дойдохте пак!“ През това следващо посещение усетихме, че отношенията ни са на едно ново ниво - вече се беше зародило истинско доверие.
Когато дойде време пак да си тръгваме обаче, въпросът „Ще дойдете ли пак“ се появи отново по своя натрапчив начин. Отново отговорихме утвърдително, но имаше няколко деца, които констатираха: „Лъжете. Сега като си тръгнете, няма да си спомните за нас и няма да дойдете вече“. Колкото и да убеждавахме, съмнението си остана.
С всяко следващо посещение бяхме посрещани с радост, но на раздяла всеки път се промъкваше този страх - че повече няма да се върнем, че ще ги изоставим. По-големите не изразяваха така открито страха си, само ни гледаха изпитателно, сякаш си казваха: „Чакаме ви да видим дали и вие ще сте като всички останали“. Свикнали бяха да идват хора и повече да не се появяват след това. По тази причина им трябваше известно време, за да се отворят за нас, да ни приемат.
А ние се оказахме големи досадници - през 2-3 седмици упорито се появявахме там и съграждахме нещо заедно. И винаги когато казвахме: „Утре си тръгваме“, следващият въпрос беше: „Завинаги ли?“
Не обичам тази дума „завинаги“, отговорих на един от младежите, няма такъв срок. Той сконфузено се усмихна, но не се хвана на уловката и тихо каза: „Знаеш какво имам предвид“. Наистина знаех. Питаха ме дали и ние просто ще изчезнем от живота им, оставили може би някакъв спомен, но без реално присъствие в живота им оттук-нататък. Те са се нагледали на такива „оборотни“ присъствия. И не очакват нищо позитивно за себе си. Да си изоставен - така се усещат най-често те, затова и не смеят да се зарадват.
Опитахме се да им помогнем да усетят, че:
-след нас остават видими следи - градината; може да не сме постоянно там, но това, което сме изградили заедно, съществува и ще продължи да се развива. Докато градината я има, ние не сме ги изоставили, там сме, жива е следата;
-дори да не сме толкова често сред тях, нас ни има и могат да общуват с нас. Че за какво са модерните технологии, имейлите, профилите в социалните мрежи? За какво сме приятели там? Ние реално съществуваме и сме леснодостъпни. Вече се убедиха в това.
Скоро пак ще се видим. Въпреки че проектът приключи, не искаме връзката да прекъсне. Макар и много по-рядко, смятаме да се видим отново наживо. Но общуването продължава.